Норвежка гора, написана през 1987г. от Харуки Мураками, е най-вече история за загуба. Нещо като bildungsroman, защото разказва за хора, които са все още студенти и тепърва започват да откриват сексуалността си, да забелязват телата си и да се учат какво е любов. Тору Уатанаби, главният герой в романа, се сприятелява с две момичета, съвсем различни една от друга: изпълнената с тъга Наоко и Мидори, която е винаги енергична и гледа с лека ирония на живота.
Заглавието на книгата идва от едноименната песен на Beatles, която доста се връзва със сюжета и настроението  - не само заради общото усещане за меланхолия:
I once had a girl, or should I say, she once had me…
She showed me her room, isn’t it good, norwegian wood?
She asked me to stay and she told me to sit anywhere,
So I looked around and I noticed there wasn’t a chair.
I sat on a rug, biding my time, drinking her wine
We talked until two and then she said, “It’s time for bed”
She told me she worked in the morning and started to laugh.
I told her I didn’t and crawled off to sleep in the bath
And when I awoke, I was alone, this bird had flown
So I lit a fire, isn’t it good, norwegian wood.
Тази песен също така има общо с един от най-важните моменти в книгата, който направо преобръща действието и става причина за много следващи случки. Освен тази, има и още няколко препратки в текста на Мураками, например често споменавани (и дори важни за действието) са Великият Гетсби и Кентавърът.
Действието се развива по характерния за Мураками начин – бавно и деликатно. Магията на този автор е, както си говорихме с годеника ми, че може да пише 20 страници за това как героят готви вечеря и те да бъдат интензивна и поглъщаща част от книгата, в която разбираме много за него и влизаме в света му.

Уатанаби минава през моменти на абсолютна апатия към живота. Няма значение нито с кого спи, нито с кого говори, нито с какво изобщо се занимава през деня. Плановете му за бъдещето също за забулени в мъгла. В крайностите го хвърлят двете момичета – често около Наоко нещата изглеждат безнадеждни, а около Мидори светът става по-хубав и жив. Нерядко двете си разменят ролите – така че нищо не е напълно категорично (пак съвсем в стила на автора). Включително краят не е край в същинския смисъл на думата. Започваме да вървим в гората заедно с героите и в един момент ги изоставяме. Дали ще се изгубят или ще открият пътя си? Това до известна степен зависи от погледа на самия читател.

П.П. Ако знаете английски, наистина препоръчвам да не си купувате българските издания. Не за друго, но са превод от английски, който е превод от японски и се получава отдалечаване от оригиналния език и стил на книгата. Усещането е съвсем различно, когато книгата е превод, и когато е превод на превод… В почти всяка книжарница, в която се продават и книги на английски, можете да откриете тази или друга книга на Мураками.Тази корица е мое дело и е със запазени авторски права (повече в секцията „Авторски права“) и няма общо, нито ангажира по някакъв начин издателя или автора й.

Физика на тъгата е експериментален роман-загадка, роман от начала, среди и краища, не задължително свързани помежду си. Роман, който се надява да оцелее след наближаващия Апокалипсис.
Това е роман-лабиринт. В първите петдесетина страници опипваме стените му, запознаваме се с него, избираме накъде да поемем, свиваме в първия коридор, попадаме в друг, накрая се оказва, че сме в затвор. Само че тук има много възможни краища и изходи, много центрове на лабиринта.

Все още се връщам към началото на романа, едно от многото, за дете, което може да влиза в чуждите истории. Да ги живее. Нататък обаче историята става много фрагментарна, действието спира да тече по обичайния начин, героят се превръща в герои (още в началото предупредих, че е експериментален роман).

През цялото действие ме преследва странното усещане за известна автобиографичност, може би защото за мен Господинов, също като Мураками и Остър, е автор, който пише една и съща книга. Разказва за едни и същи хора, вълнува се от едни и същи теми, което мен всъщност никак не ме дразни – и тримата автори са ми доста любими, може би точно заради този начин на писане – но все пак трябва да призная, че този роман ми беше далечен. Вероятно защото нямам спомени от тези години, вероятно заради твърде експлоатираната вече тема за прехода, идея нямам, но е така; изпитвах истинско съжаление, че историята няма да се върне към началото си, което ми се стори оригинално и поглъщащо. В крайна сметка книгата е капсула, която съхранява малки, откъслечни, емоционални, конкретни или абстрактни спомени. Така и не успях да я почувствам близка и своя, а описваните емоции така и не ми въздействаха (освен в началото, както вече споменах). Дочитането й беше трудно, но все пак оценявам умния начин, по който е написана – много връзки с други автори и книги, с други мисли и концепции, и разбира се, с гръцката митология.

Тази корица е мое дело и е със запазени авторски права (повече в секцията „Авторски права“) и няма общо, нито ангажира по някакъв начин издателя или автора й.

Червената тетрадка, която не е излязла на български, е колекция от пет части: The red notebook, Prefaces, Interviews, A prayer for Salman Rushdie и Why write?* – невероятни истински истории, които са се случили на писателя или са му били разказани, есета, две забележителни интервюта.

Трудно ми е да определя точно коя част от книгата е най-ценна за мен. В първата се разказват няколко кратки, съвсем невероятни и съвсем истински истории, в които главната тема е случайността. Това, което може и да ти убегне, ако не го търсиш. Както самият автор казва, Историите се случват само на тези, които могат да ги разкажат.  Случайността е важна тема в книгите на Остър, а тези разкази ни дават ясна представа за наблюдателността му и начина, по който оформя в главата си историите – забелязваме едновременно внимание към важните детайли, любопитство към това, което е останало неразказано, и едновременно съсредоточаване само в това, което е важно за историята.
Prefaces обхваща няколко есета, включително и забележителния текст, разказващ за сблъсъка на Пол Остър с Филип Петит. В това есе става дума не само за възхищението от артиста, но и за възприятието на изкуството – това, което възприемаме като сериозно и важно и това, което ни се струва изкуство за деца (цирковото) и на което следователно няма нужда да се обръща внимание.

Впечатляващо е  особено едно от интервютата, много пространно и задълбочено, обхващащо цялото му тогавашно творчество, както и животът му преди писането. Някак естествено темата за писателя и творчеството му продължава в предпоследната и последната част. Молитва за Салман Рушди, поставена в отделна част, е емоционален и много личен текст за свободата на словото и за смелостта да се бориш за това, за което си създаден.

Последната история е чудесен завършек на книгата, разказващ за това как е започнал да пише. Една малка и уж незначителна подробност обръща живота му – Остър, още дете, при случайна среща с бейзболния си идол не носи молив и бележник и звездата така и не му дава автограф. От този ден той решава, че всеки път, когато излиза, ще носи молив със себе си. Всеки път, когато излиза, той проверява дали е взел молива си.
И така до деня, в който се изкушава да го използва.

*Изглежда, че има и друго издание, което обаче не съм чела

 Красиви неудачници наистина ме плени – нещо, което рядко ми се случва с книгите, към които имам големи очаквания. Писателският глас на Ленард Коен е също толкова прекрасен и убедителен.Това е текст, изграден от хаос, от речникови определения, статии, обяви, стихотворения, редици от числа, писма и мисли, които в крайна сметка не са разхвърляни и безсмислени, дори напротив (става ясно защо често е наричан постмодерен роман). Между всичко това разказва за тривиална тема по малко неочакван начин – любовта е замесена, разбира се, и сега разкрива истински вселенски тайни, стига да посмееш да изследваш чуждото тяло. Възхищение, както и болка, и трети човек във връзката (близък приятел на героят и жена му, Едит, Ф. е разказвачът във втората част на книгата). Става дума и за едно племе – което героят не иска да позори с интереса си към него – и затова свежда името му до “а…” – и последният жив представител на това племе е любимата му.  Когато я вижда за първи път, тя е ужасно грозна, но след това се преражда под погледа му. Лицето й се изчиства, кожата й става мека и приятна. Това е само едно от малкото съкровища, които тази книга може да предложи.

както винаги – необходимо е да кликнете върху корицата, за да я видите в пълен размер и добро качество

Как изчезва една книга? Какво се случва, когато спре да бъде преиздавана, за нея спре да се говори и пише, никой няма интерес към нея и малкият й първоначален тираж се губи? По света – продават се две бройки за по 250 долара в amazon и няма как да знаеш дали това е заради стойността на книгата или заради рядкостта й, което я прави ценна за колекционери. В България – търсиш я под дърво и камък в продължение на почти две години, напълно безуспешно. Друг сюжет: тази книга е с огромно значение заради съвсем лични причини и наистина искаш да я прочетеш. Търсиш, търсиш, търсиш, питаш, питаш, питаш и накрая я откриваш в приятел, взимаш я, прочиташ я и веднага правиш десетки ксерокопия, които да раздаваш и подаряваш. Тук вече няма как да се объркаш. Книгата наистина си заслужава. Съвсем накрая пишеш пиша много емоционално и кратко ревю, съвсем не в стила ми, но книгата е твърде специална…
Защо? “Моето портокалово дръвче” е автобиографична книга, която разказва за ранните години на автора. Лабиринтите на паметта са интересни за изследване, но докато много други книги залагат само на това и на воайорското желание на читателите, тази книга предава с възможно най-малко думи, напълно оголена една много искрена и много тъжна история. Гладът, безработицата, отчаянието са просто щрихи, в които авторът описва почти без емоции, точно от гледната точка на едно дете – цялото неразбирателство към проблемите с парите, незначителните опити да се окаже помощ, горчивината… Но всичко това е само фонът. Едно портокалово дръвче, един приятел, един влак, които ще изиграят еднакво огромна роля в живота на малкия човек. В крайна сметка тази уж детска книга разказва за изборът между живота и смъртта, който прави едно петгодишно дете. Всъщност ужасно трудно е да се описват истински и тъжни неща, без да се разкрасяват допълнително, без да се пренасища от емоции. Не телеграфно, докосващо, но все пак без претоварване е разказана тази история. И да… наистина си заслужава.

Тази корица е мое дело и е със запазени авторски права (повече в секцията “Авторски права”) и няма общо, нито ангажира по някакъв начин издателя или автора й.

Аз съм обречен да си остана Борхес, а не аз (ако изобщо съм някой), но себе си откривам по-малко в неговите книги, отколкото в много други или в нестихващите звуци на някоя китара. Даже не знам кой от двама ни пише това в момента.

Ако никога не сте чели нищо от Борхес, Измислици е чудесно начало. Представете си сериозно, задълбочено ревю за книга и автор, които не съществуват, с бележки, които водят към други въображаеми трудове. Представете си описание на Рая като безкрайна библиотека, всеобхватна като самата Вселена. Не просто израз на някаква лична метафорична представа, в която Раят е уютно и приятно местенце, а свят, който е толкова комплексен, задълбочен и мистериозен, че предизвиква безкрайни дискусии и до ден днешен. Лабиринт. Това е думата, която идва в съзнанието ми, щом си помисля за тази колекция от есета. Решението, разбира се, не е очевидно. Изход сякаш няма – месеци след като прочетох книгата се хванах, че разсъждавам върху едно изречение.
Интересното на Измислици е, че е много непосредствена и директна в сложността си, не е изкуствено утежнена. Всичко звучи логично и прецизно в тези фантазии, което ги прави много искрени и близки. Лесно е да започнеш да разсъждаваш върху измислиците – смисъла, мястото и значението им в литературата – и върху собствената си роля като читател.

Няма да откриете тази корица на пазара, защото тя е мое дело и няма общо, нито ангажира по някакъв начин издателя или автора й.

credits for the nebula image to: T.A.Rector (NRAO/AUI/NSF and NOAO/AURA/NSF) and B.A.Wolpa (NOAO/AURA/NSF)

не бях доволна от първата версия на тази иначе много любима моя книга и затова направих втора. моля, цъкнете на картинката, за да я видите в голям размер/по-добро качество

…Дощя ми се да отмъстя на хората, които с ласкателства ме примамиха да пропилея всички тези години.

Мисля, че си купих тази книга предимно заради заглавието. Оказа се точно това, което очаквах – обръщение и отмъщение към илюзията.
Първата част от новелата наистина ми хареса. Диалогът беше остроумен, стилът беше съвършен, а и като всеки човек, който се занимава с изкуство, историята, която включваше самопризнанията на един автор, ми беше много любопитна. Втората част беше доста хитра… и май е това. За жалост главната героиня беше така лишена от характеристика, че нито едно от неочакваните й действия не изглеждаше достоверно. Особената ирония в историята обаче ме кара да мисля, че е било авторски трик, защото другият главен персонаж беше много плътен. Все пак се насладих на книгата. Освен това си мисля, че всеки писател (или човек, който се занимава с изкуство) трябва да я прочете.

Няма да откриете тази корица на пазара, защото тя е мое дело и няма общо, нито ангажира по някакъв начин издателя или автора й.