кратко съобщение, без корица и книга, но и в тяхно име

Ленард Коен – Красиви неудачници

 

 Красиви неудачници наистина ме плени – нещо, което рядко ми се случва с книгите, към които имам големи очаквания. Писателският глас на Ленард Коен е също толкова прекрасен и убедителен.Това е текст, изграден от хаос, от речникови определения, статии, обяви, стихотворения, редици от числа, писма и мисли, които в крайна сметка не са разхвърляни и безсмислени, дори напротив (става ясно защо често е наричан постмодерен роман). Между всичко това разказва за тривиална тема по малко неочакван начин – любовта е замесена, разбира се, и сега разкрива истински вселенски тайни, стига да посмееш да изследваш чуждото тяло. Възхищение, както и болка, и трети човек във връзката (близък приятел на героят и жена му, Едит, Ф. е разказвачът във втората част на книгата). Става дума и за едно племе – което героят не иска да позори с интереса си към него – и затова свежда името му до “а…” – и последният жив представител на това племе е любимата му.  Когато я вижда за първи път, тя е ужасно грозна, но след това се преражда под погледа му. Лицето й се изчиства, кожата й става мека и приятна. Това е само едно от малкото съкровища, които тази книга може да предложи.

Жузе Мауру ди Вашкунселуш – Моето портокалово дръвче

както винаги – необходимо е да кликнете върху корицата, за да я видите в пълен размер и добро качество

Как изчезва една книга? Какво се случва, когато спре да бъде преиздавана, за нея спре да се говори и пише, никой няма интерес към нея и малкият й първоначален тираж се губи? По света – продават се две бройки за по 250 долара в amazon и няма как да знаеш дали това е заради стойността на книгата или заради рядкостта й, което я прави ценна за колекционери. В България – търсиш я под дърво и камък в продължение на почти две години, напълно безуспешно. Друг сюжет: тази книга е с огромно значение заради съвсем лични причини и наистина искаш да я прочетеш. Търсиш, търсиш, търсиш, питаш, питаш, питаш и накрая я откриваш в приятел, взимаш я, прочиташ я и веднага правиш десетки ксерокопия, които да раздаваш и подаряваш. Тук вече няма как да се объркаш. Книгата наистина си заслужава. Съвсем накрая пишеш пиша много емоционално и кратко ревю, съвсем не в стила ми, но книгата е твърде специална…
Защо? “Моето портокалово дръвче” е автобиографична книга, която разказва за ранните години на автора. Лабиринтите на паметта са интересни за изследване, но докато много други книги залагат само на това и на воайорското желание на читателите, тази книга предава с възможно най-малко думи, напълно оголена една много искрена и много тъжна история. Гладът, безработицата, отчаянието са просто щрихи, в които авторът описва почти без емоции, точно от гледната точка на едно дете – цялото неразбирателство към проблемите с парите, незначителните опити да се окаже помощ, горчивината… Но всичко това е само фонът. Едно портокалово дръвче, един приятел, един влак, които ще изиграят еднакво огромна роля в живота на малкия човек. В крайна сметка тази уж детска книга разказва за изборът между живота и смъртта, който прави едно петгодишно дете. Всъщност ужасно трудно е да се описват истински и тъжни неща, без да се разкрасяват допълнително, без да се пренасища от емоции. Не телеграфно, докосващо, но все пак без претоварване е разказана тази история. И да… наистина си заслужава.

Тази корица е мое дело и е със запазени авторски права (повече в секцията “Авторски права”) и няма общо, нито ангажира по някакъв начин издателя или автора й.

Хорхе Луис Борхес – Измислици

Аз съм обречен да си остана Борхес, а не аз (ако изобщо съм някой), но себе си откривам по-малко в неговите книги, отколкото в много други или в нестихващите звуци на някоя китара. Даже не знам кой от двама ни пише това в момента.

Ако никога не сте чели нищо от Борхес, Измислици е чудесно начало. Представете си сериозно, задълбочено ревю за книга и автор, които не съществуват, с бележки, които водят към други въображаеми трудове. Представете си описание на Рая като безкрайна библиотека, всеобхватна като самата Вселена. Не просто израз на някаква лична метафорична представа, в която Раят е уютно и приятно местенце, а свят, който е толкова комплексен, задълбочен и мистериозен, че предизвиква безкрайни дискусии и до ден днешен. Лабиринт. Това е думата, която идва в съзнанието ми, щом си помисля за тази колекция от есета. Решението, разбира се, не е очевидно. Изход сякаш няма – месеци след като прочетох книгата се хванах, че разсъждавам върху едно изречение.
Интересното на Измислици е, че е много непосредствена и директна в сложността си, не е изкуствено утежнена. Всичко звучи логично и прецизно в тези фантазии, което ги прави много искрени и близки. Лесно е да започнеш да разсъждаваш върху измислиците – смисъла, мястото и значението им в литературата – и върху собствената си роля като читател.

Няма да откриете тази корица на пазара, защото тя е мое дело и няма общо, нито ангажира по някакъв начин издателя или автора й.

credits for the nebula image to: T.A.Rector (NRAO/AUI/NSF and NOAO/AURA/NSF) and B.A.Wolpa (NOAO/AURA/NSF)

втори опит

не бях доволна от първата версия на тази иначе много любима моя книга и затова направих втора. моля, цъкнете на картинката, за да я видите в голям размер/по-добро качество

Kingsley Amis – Dear Illusion

…Дощя ми се да отмъстя на хората, които с ласкателства ме примамиха да пропилея всички тези години.

Мисля, че си купих тази книга предимно заради заглавието. Оказа се точно това, което очаквах – обръщение и отмъщение към илюзията.
Първата част от новелата наистина ми хареса. Диалогът беше остроумен, стилът беше съвършен, а и като всеки човек, който се занимава с изкуство, историята, която включваше самопризнанията на един автор, ми беше много любопитна. Втората част беше доста хитра… и май е това. За жалост главната героиня беше така лишена от характеристика, че нито едно от неочакваните й действия не изглеждаше достоверно. Особената ирония в историята обаче ме кара да мисля, че е било авторски трик, защото другият главен персонаж беше много плътен. Все пак се насладих на книгата. Освен това си мисля, че всеки писател (или човек, който се занимава с изкуство) трябва да я прочете.

Няма да откриете тази корица на пазара, защото тя е мое дело и няма общо, нито ангажира по някакъв начин издателя или автора й.

Патрик Зюскинд, “Контрабасът”

“Контрабасът”, замислена първоначално като радио-пиеса, е книга, която някои хора възприемат като откровена комедия, а други – като сериозна драма (аз по-скоро съм за второто). Действието е затворено в една звукоизолирана стая – домът на героя – в която той се подготвя за сцената и води своя монолог за отношенията му с контрабаса, миналото и несподелената любов към млада певица, която обожествява отдалеч. Докато той е скрит в дъното на сцената, тя се извисява някъде над него. Недостижима.

В монолога на разказвача става ясно, че обича контрабасът си също толкова, колкото го ненавижда – и всъщност представлява метафора за самата му личност. Героят е това, което е контрабасът за оркестъра – в началото на разказа си той казва, че е най-важният инструмент, гръбнакът на музикалното произведение; прекарва известно време в обяснение на функцията му и отдадеността, която изисква. По-нататък в разказа обаче героят, вече леко пиян, изразява мнението, че всъщност на този инструмент не се обръща кой знае какво внимание – нито от диригента, нито от композитора, нито от публиката. По същия начин, по който и на личността му не се обръща кой знае какво значение – нито от любимата му, нито от роднините или колегите му, незабележим е дори в тълпата. Остроумна и тъжна книга.

“Контрабасът” е и една от най-успешните постановки на Народния театър – Валентин Ганев прави изключителна роля, лично аз съм го гледала три пъти. И ви препоръчвам горещо както книгата, така и постановката.

Няма да откриете тази корица на пазара, защото тя е мое дело и няма общо, нито ангажира по някакъв начин българския издател.

Paul Auster – Invisible

История в историята, игра с читателя и с думите, необикновени случки и случайности, още по-необикновени автобиографични елементи. Invisible е 15тият роман на Пол Остър, който продължава да пише за все същите неща, които ме очароват по все същия начин. Трудно е да развиваш и разглеждаш едно и също от всички възможни страни, без да станеш отегчителен и без да създадеш впечатлението, че се самоцитираш и повтаряш до безкрай – но той го прави. Това е книга, която е написана бързо и се чете бързо. Ако пишете обаче, често ще ви се иска да оставите книгата и да разкажете някоя своя история – защото Пол Остър вдъхновява с изчистения си, балансиран, прост и съвършен стил.

Романът разказва в няколко лица и от три гледни точки за Адам Уокър (името, типично за Остър, е повече от име и сочи към няколко неща), който един ден среща необикновена и двойка – гостуващ преподавател и неговата половинка и от тази среща започват първите крачки на този мъж, който не знае нищо за живота и любовта. Invisible е роман за изграждането на героя и за връзките му с няколко жени, като най-голямо значение се отдава на възвишената и сексуална връзка със сестра му (която тя отрича по-нататък в разказа).

Уокър е роден в същата година като Пол Остър и учи също като него в Колумбийския университет – а също така се занимава с писане. Точно когато си мислим, че вече опознаваме действието, изведнъж сме захвърлени 50 години напред, в 2007-ма, където се срещаме с друг преуспял и известен писател, който също поразително напомня Пол Остър. Оттук нататък книгата представлява описание на кореспонденцията между двамата (тук идва и историята в историята… в историята), за да завърши, доразказана от трети автор. И като пълна загадка, която ни оставя с много възможности за обяснение на сюжета. Разбира се, дори да беше съвсем малко по-ясна, книгата вече нямаше да е толкова добра – мистерията е важна част от творчеството на Остър и присъства във всяка една от неговите творби. Invisible без съмнение е най-любимият ми роман на Остър и смятам, че е най-големият му литературен успех.

Книгата все още не и излязла на български, но вярвам, че Colibri съвсем скоро ще се заемат.

Дизайнът на корицата е мой и не ангажира по никакъв начин оригиналния или български издател – и също така е със запазени авторски права.

Сто години самота

В “Сто години самота” последователността на събитията няма особено голямо значение – единственото, което има значение, е семейната история, разказана хаотично, сякаш слушаме несигурните полу-забравени детски спомени на някого. Книгата разказва за (и около) седем поколения в едно семейство. В бъдещето откриват само миналото, всяко дете е кръстено на някого, чиято съдба повтаря и продължава, фактите са измислица, сънищата са реалност, омагьосан кръг, от който само един успява да се измъкне, разбирайки всичко.

“Сто години самота” е емблематично произведение за латиноамериканската литература и магическия реализъм. Маркес, както обикновено, борави с много символи и метафори, но това не натоварва излишно, защото с напредването на книгата и опознаването на света й, някак естествено читателят почва да търси значение във всяко нещо. Това прави книгата изключително многопластова и съответно – трудна за резюмиране… Чудех се дали да не я разкажа от любимата си гледна точка, но в крайна сметка реших, че това ще я осакати за онези, които все още не са я чели. Просто я прочети. Скоро ще може да се намери и за по-малко от 60 лв, защото издателство Лъчезар Минчев ще издават Маркес отново на български.

Няма да откриете тази корица на пазара, защото тя е мое дело и няма общо, нито ангажира по някакъв начин българския издател.

Патрик Зюскинд, “Гълъбът”

Окото на гълъба е ужасяващо. Прилича на копче, пришито към главата му, то е нещо безжизнено, което  поглъща светлината, нещо нагло, без да е такова, нещо лукаво, без да е такова. В него няма сияние. То е без блясък, без живот, но все пак – широко отворено. Окото на гълъба един ден се вторачва в Жонатан. И то не просто на улицата, а в сигурността на жилищната му сграда. И то не просто за секунда, а за цяла вечност. Той така и не успява да довърши крачката си, да продължи нататък с движенията, които извършва всеки ден: да отиде до общата тоалетна на етажа, да облече униформата си на пазач, да тръгне към банката и да прекара деня си пред нея. Да се върне в стаята си. Междувременно да прави нещата, които правят всички хора. Най-вече – да съществува. Но окото на гълъба се вторачва в него като бездна и обърква подредения му живот. Той започва друга поредица от движения, които в крайна сметка провалят целия му ден.

“Гълъбът”, също както и останалите творби на Зюскинд, прави един особено прецизен, болезнен и дълбок хирургически разрез, литературна дисекция. Думите са остри и внимателно подбрани. Героят донякъде предизвиква съжаление, донякъде – отвращение. Новелата е доста кратка, чете се на един дъх (или по-скоро без дъх) и е безкрайно наситена и ярка, без да става претруфена. Като всяка много емоционална творба, и за тази е трудно да се говори – просто я прочетете.

Няма да откриете тази корица на пазара, защото тя е мое дело и няма общо, нито ангажира по някакъв начин българския издател.